Какво събуждане, като изобщо нямаше заспиване...
Чаках, плаках, и пак чаках... Най-дългото чакане. Молих се, вярвах, борех се с лошите мисли. И чаках... Рисувах си красиви картини, с четка от любов. И чаках... Чаках безсилна, щастлива и горда, едновременно приютила радост и болка.
И чаках... чаках моето момиченце да стане майка. Да се случи чудото на живота, това мултиплициране на обич.
Посрещнах моето първо бабешко утро на 29 август. Слънцето се протегна с розово-оранжеви лъчи, надникна с едното око, все още сънено. След това и с другото. После се усмихна широко. И то заразително. Усмихнах се и аз, това беше най-красивият изгрев!
Здравей, Слънчо! Вече сме баба и дядо. Моля те да погалиш от нас нашите слънчица - и голямото, и най-малкото, новоизгрялото.
В тичане и куп ангажименти не усетих кога дойде денят, в който баба за първи път гушна своето внученце.
Нямаше време за специални украси, просто питка - златна, пухкава и сладка.
След това и торта.
И едни благодарствени кексчета за екипа в болницата:
Ето как посрещнахме новия член на семейството. Първо се гушна с тате:
После с по-големите батко и каки:
Ред е на бабите и дядо Лъчи, редом до Лъчи младши:
После прабабите и прадядото:
След това приятелчетата (с отсъствие на едно):
Това е то, чудото на живота...
Трябва само търпение, разбиране и любов. Мноооого любов. И чудото пораства Човек.
Коментари
Публикуване на коментар